Любопитството в детските очи… Неизчерпаемата жажда да откриваш новото… Бестрашният ентусиазъм, с който се хвърляш в неизвестното, без да знаеш, дали ще се получи… Упоритостта да пробваш отново и отново, дори да не успяваш… Сами ли си отиват, когато пораснем? Или с времето се научаваме да ги натъпкваме все по-надълбоко, усвоявайки наложени стереотипи?
На мен ми отне повече от 2 години терзания и разговори с 40+ годишното ми аз, докато взема окончателното решение да напусна доброволно любимата си постоянна работа, за да се посветя изцяло на каузата на живота ми – хората със синдром на Даун в България, каквато е дъщеря ми Вяра. Днес, почти една година по-късно, съм щастлива от направената крачка, която повечето хора биха окачествили като безразсъдна или дори глупава. Аз обаче съм окрилена и твърдо убедена, че това е най-правилното решение, което някога съм взимала за живота си.
Вчера, докато се разхождахме, случайно (или не) срещнахме Люба Кърджалийска – жена на 92 години, която ни спря сама с топла усмивка и думите: „Мило семейство…“ Показа ни с трепет и изключително достойнство красива детска книжка. Разказа ни, че едва от няколко години е започнала да пише стихове и е направила няколко книжки, една от които е тази на снимката.
Изрецитира ни стихчета от нея (без да гледа) и ни сподели каква е мечтата ѝ, която се надява да сбъдва полека с всяка своя детска книжка: да има повече деца в България. На изпроводяк ни заръча: „И вие още да раждате, млади сте, можете, имате време…“
За мен тази среща беше поредното живо доказателство, че никога не е късно да започваш отново и да сбъдваш мечтите си.
Разказах ви тази история, защото не ме остави на мира, докато не я написах. Вярвам, че има защо. Посвещавам я най-напред на майка ми, която има мечти, но сякаш няма достатъчно увереност, че са възможни. Посвещавам я и на себе си, за да се връщам към нея, когато се колебая, дали, защо и как… Посвещавам я на Вяра, в чиито очи виждам това, с което започнах своя разказ днес, и което се надявам да съхрани, колкото и години да натрупа зад гърба си. Посвещавам го и на всички вас, чиито сърца докоснах с думите си тук.
Вие как сте? Имате ли мечта, която ви буди нощем?
Позволете си да я чуете. Струва си ❤
П.С. А ако написаното от мен ви се струва малко абстрактно и доста емоционално (такова е, признавам си 🙂 ), ето ТУК може да намерите конкретни насоки и отговори на най-честите въпроси, които неизменно ние хората си задаваме, когато чувстваме нуждата от промяна и копнежа да последваме мечтите си, но сме сковани от страх за бъдещето и от натрупаните във времете предразсъдъци.